Миряна Петрова – архитект

След следене на дебата в Червената къща “Паметникът 1334 години България: какво да правим с него?” онлайн след първия час и до експозето на Минеков младши…
Това е артефакт. Това е само бетон и желязо…
Продължението на думите на едно момче бяха: „Какво му се плашите?“ а въпросът, на младите (не казвам само архитекти, художници, защото са във всички сфери на живота ни) съзидатели по призвание остана да виси в пространството на Червената къща, в интернет пространството, в пространството на София, някак кресливо и „авторитетно“ заглушаван – Защо се мразите, мразим… разрушаваме,… саморазрушаваме…???
Нима овластени кореняци софиянци общински съветници и интелектуалци с достойни предци имат право да „хвърлят камък“ и да казват, че като минават всеки ден покрай един артефакт в града, това ги дразни и трябва да се премахне?! Ами друг всеки ден се дразни като мине покрай забитата в магистрала композиция на Св. София, резултат от едно недоразумение на градоначалниците, че София е кръстена на една светица, а не на Светата премъдрост Божия, т.е. на Христос? Друг може би се дразни като минава покрай яйцевидната скулптура на един велик държавен мъж мъченик в градинката пред Военния клуб? Трети се дразнят като минават покрай натруфената като в провинциален курорт столична улица
„Витошка“, където кошчетата за отпадъци са проектирани точно в ос с входовете на скъпите бутици. В Париж Ги дьо Мопасан считал Айфеловата кула за „мършава пирамида от железни стълби …, чиято основа сякаш е направена, за да носи ужасен паметник на Циклоп…“, а граждани правят петиции за отстраняването й, поради това, че е „безполезна” и „грозна”.
Защо аргумент за събаряне е, че композицията не е построена качествено и че се саморазрушава? Защо Софийска община не поддържа града си, защо са изпочупени и мръсни, опасни и грозни тротоарите по които вървим (когато имаме възможност да вървим по тях), подлезите през които преминаваме, фасадите на историческите сгради, в които оглеждаме историята на града си?
Защо аргумент за събаряне е, че е изпълнена грозно с най-обикновени стоманени профили? Ако сградата на БНБ се остави да се саморазрушава, тя би изглеждала също такъв грозен скелет.
Защо аргумент за събаряне е, че е възложена от Политбюро на приближен до властта екип и вкупом са изтрили от градската тъкан една историческа реликва – войнишките паметници? Направили са опит да създадат един нов знак за достойнство от хилядолетната българска история. Защо последващите власти имат свои приближени екипи и искат да изтрият от паметта на града този исторически факт, а и самият смисъл и послание към гражданите на София, че са наследници на повече от 1300 годишна история на една от най-древните европейски държави? Представете си заглавията в медиите – „Разрушават монумента 1300 години България“, което означава – РАЗРУШАВАТ ЗНАКА за хилядолетното достойнство на България. Или това няма значение? Както някои гласове казват – каква ти хилядолетна история?! 500 години сме били в друга империя – монумента с всичките му смисли си е фалшификат! Дали?! Не казват ли тези хулители, че не е имало Петър Богдан, Паисий, Левски и Ботев, че не е имало български език, че не е имали християнство, че не е имало сияйна традиционна култура в езика, песента, шевицата, изкуството???
Това, че не сме водили децата си още от детската градина и не сме им разказвали какво означава да сме сред древните цивилизации, какво означава абстрактно изкуство, какъв е символа на спиралата в монумента, това, че нашите деца не прекарват часове в музеи и галерии, рисувайки артефакти (както може да се види в европейските столици), ражда сексуалните препратки към изкуството (което също може да е част от публичното живеене на един артефакт, ако това не води до омраза и разрушение. Всъщност дали онзи присмехулник, нарекъл монумента „петохуйник“ е искал да го изравни със земята?). Всъщност липсата на възпитание на нацията ражда простащината, нихилизма, агресията.
Отрицателите, ехидно наричащи монумента „архитектурно-художествен синтез“ (и препоръчващи неговото разчленяване) питащи що за памет представлява той в сравнение с войнишките плочи може би биха застанали зад една идея за изравняване със земята на комплекса на Ларгото и възстановяване на една от най-красивите софийски улици със забележителни сгради в стил сецесион улица „Търговска“, също така брутално срината от режима след Втората световна война? Една историческа несправедливост не би могла да бъда възстановена с един разрушителен акт, още повече, че градоустройственият контекст е различен.
Взривяването на мавзолея бе част от един революционен акт на ОНЗИ зареден с небивал емоционален заряд момент, случил се след 45 години изолация на страната от нормалния демократичен свят, белязал осъществяването на края на тоталитаризма (оценяван много противоречиво впоследствие, когато нивото на разумност и нормалност е съвсем друго). Но самият акт също се е превърнал в своеобразен артефакт, така както замяната на 15,5 метровия монумент на Сталин над река Вълтава в Прага с метроном или замяната на съветския танк с боядисан в розово трабант, а впоследствие и взривяване на постамента.
Днес унищожаването на артефакт като монумента 1300 години България би било стряскаща проява на реваншизъм (термина беше употребен от млад човек в аудиторията на обсъждането в Червената къща) по средата на четиридесетгодишния ни път „през пустинята“ на прехода, но тридесетгодишните нямат нужда от него. Би било стряскаща проява на унищожение на артефакт след „Je suis Charlie“. Младите знаят, че едно произведение на изкуството може да се харесва или не, знаят значението на любов и толерантност (надявам се), но те отхвърлят омразата.
Нека само да подредим града си, да го почистим, да го поддържаме.