Боряна Росса – Художничка и професор в департамента по Трансмедия в Сиракузкия университет, Ню Йорк

Да, паметникът трябва да бъде запазен, без съмнение. Той е свидетелство на времето си, той е свидетел за моя личен живот, детство и младост, за това че ме има. Той е вдъхновяващ, той е могъщ, той е силен и като форма и като послание. Той е уникален представител на късния социализъм и на архитектурните и художествени стилове от тази епоха конкретно в България. Той е красив. Трябва да се гордеем с него, защото това е, което ни показва като различни, като уникални в културно отношение, показва ни като НАС.

Според мене е много важно този паметник да бъде защитаван и заради това, което изразява, което рядко се прави. Той изразява идеите за равенство, просвета и историчност, които сигурна съм са валидни за много от хората, които го защитават и са явно изключително далече от идеите на тези, които искат да го разрушат.

Защото без просвета няма изкуство. (фигурите на Кирил и Методий)

Без творчество няма как наистина да се гордееш със себе си и със съвремието си, а единствено може комплексарски да се закопаеш в миналото, защото нищо не си направил в настоящето. (Работникът и крилата)

Без идеята за равенство всеки ще се спасява (или удавя) поединично, няма да съществуваме като общество, и ще гледаме още самозапалващи се хора пред президентството. Защото дали можем да си платим тока или не, дали можем да си изхраним децата и да ги лекуваме, дали можем да получим добро образование са обществени отговорности, а не лични и произлизат от точно тази идея за равенство. (Работникът, Пиетата и царят)

Без опита да се поставиш в контекста на историята и на световните процеси с уважение към другия, към чужденеца, към различния, ти практически не съществуваш или съществуваш само зад своя стобор (надписите по паметника);

Без саможертва няма как да твориш, няма как да означаваш нещо, няма как да останеш в историята – това разбира се е и Пиетата, и крилата и работникът – като символ на съзиданието.

Тези идеи са чужди на радетелите на разрушението както и на общинските чиновници. Затова няма как да разберат паметника. Затова ако някак останат в историята то ще е като Херостратовци, като разрушители и като радетели на идеи противни на тези, които са отразени в паметника. А именно ще останат като радетели на мракобесието, егоизма, алчността, страха, дребнавостта, меркантилността, необразоваността и ужаса от знанието, жестокостта, бездарността и комплексарщината.

Единствен минус в композицията виждам в това, че фигурата на твореца е само мъжка. Женската фигура е само на майката, която оплаква. Но се надявам женската фигура да заеме повече място в бъдещи паметници. Защо ли се надявам, не знам…за съжаление на хоризонта се задава вълна от бронзови джуджевидни паметниченца, които вече започнаха да пълнят градското пространство. Дори и да са паметници на значителни люде, те са срам не само за тези хора, които изобразяват, но и за нивото на културата в нашата страна, която става все по-меркантилна и все по-женоизключваща.

Но все пак – нека се надяваме, и нека да действаме в съответствие с тези надежди. Тогава нещата ще се променят.